Не пия от октомври, 2016 г. Не ям дори храна, приготвена с алкохол – не от претенция, вече не ми е вкусно.

Пия от студентските си години. Злоупотребявах с алкохол вече шеста година. Сега съм на 45. Дори най-добрият ми приятел във времето, а той също злоупотребява с алкохола, не ме изтърпя. Ние вече не поддържаме контакт – и заради това. Все пак, той беше един от малкото, в „апогея” на пиянството ми, който изтича при мен, мисля за последно – тогава официално в болница ми направиха тест – 2 промила. Бях му се обадила, че ще се самоубия. Имаше и тогава едни добри Души по пътя, дето отказаха да ме настанят по психиатрии – оцениха ме по достойнство, така да се каже…Но, как ме уплаши това!!! Вратите отвъд дъното, които тогава вече си ме чакаха, съвсем отворени…

А, да не забравяме, и „приятелите”, за които аз преувеличавах, на мен нищо ми нямаше, е – колко пък пиеш, абе я не се втелясвай… С тези се разделих най-напред.

Приятели не бива да позволяват да си там…

Пия много чай. От мента, литри и литри, и литри – всяка вечер, всичките тези месеци. Към това се пристрастих K Това, мисля, удовлетворява, необходимостта ми от наливане - преди да спра с алкохола, накрая аз вече се наливах, в буквалния смисъл. Не бяха редки случаите, в които започвах с виното за закуска. Познавах добре неколкодневните запои. Познавах отблизо срама, който удобно изчезваше след първата-втората-незнайно коя чаша поред. Купувах си кутии с вино. Отдавна… Избирането на качество в бутилка отдавна беше оставено в миналото. Тя вече не ми беше достатъчна за деня. Носех католическо количество вина. Бях загубила уважението на родителите си, ако въобще някога съм го имала – те искаха единствено да ме изпратят в психиатрия. Не получавах подкрепа от тях – през 1999 г. те загубиха трагично моя брат и мъката зае всичкото място в живота им. Изживяваха си я заедно, аз бях изолирана от това. Аз, практически, загубих поради това, брат си, майка си и баща си, едновременно. Към днешна дата, все още само майка ми е жива, нашата история е приключена или неслучена, взаимоотношения като след невъзможна любов, от моя страна, от които все по-малко ме боли. Тази болка, разбира се, беше също част от алкохолните давения.

Бях започнала да правя очевидно впечатление в работата си. Обичам професията си, привързвам се към хората, с които работя и това ме мъчеше неимоверно. Дните ми бяха маркирани от няколко, все свързани с виното неща – как изглеждам сутрин в огледалото, много ли ми личи снощи, колко ми мирише дъхът, буквалното поглъщане на чашите (чашата, все по-рядко една) вино на обяд, разтреперването на ръцете пред колегите на масата, тъпите обяснения, че е от стрес, високо кръвно и т.н., които не съм запомнила, бягството от общи обеди, уморените следобеди, прибирането вкъщи, спокойствието да се налея с вино.

Умората - повече от стотици земни кълба върху гърба ти, неадекватността, безпаметността – но винаги, придружена с предварителната увереност, че със сигурност си сгафил, изложил си се, било е безвъзвратно – и това, и това, и това…

Без свидетели!

Дали?!

Синът ми. Моят свидетел. Години наред, наблюдаващ неизменно вече впиянчената си майка. Щадящ ме, неизменно. Това изтъкано от деликатност и грижливост прекрасно човешко издание. До миналата година, когато ясно и категорично ми заяви, че съм на път да го загубя, че е на ръба да започне да се срамува от мен, че съм много близо до това да заприличам на кварталната жена-пиянка – обект на всеобща подигравка.

Една очевидно впиянчена жена и нищо повече – това беше тъжната равносметка.

Поетеса…

Луната е сърп,

Денят беше слънце.

А чашата вино е все недовършена…

Кога ли във днешния ден

Оставих частица за себе си…

Стандартен?

Редовен?

Денят вече е минало.

А чашата вино е все недовършена…

КАжи честно?!?!? Както би казал синът ми.

Та, с това разполагах, към октомври 2016. А, и тормозът върху хора, близки и по-далечни, също беше налице. Доста си тръгнаха.

Останаха ми хора. Те много ме пазят K Не говорим за това и тази тяхна деликатност и нежност ме изпълва с огромна обич, към всеки от тях.

Първото, за което си дадох сметка, е че имам късмета на най-добрия отбор. В него сме – моят син, аз, моят психиатър и моят психотерапевт. Моите мили ангели и верни поддържници. Моите верни и силни подадени ръце, всеки по своему.

По моя път без алкохол няма чудеса. Та, нима, поркането е чудо, че очакваме пътят без него да е чуден?!

По-хубаво е. Всъщност – велико е!

Най-много ми помага сравнението – моето преди и сега. Не си се спомнях, замъглена и затъпяла.

Не се занимавам с това колко стряскаща е разликата. Отдала съм се напълно на удоволствието – от ясното си съзнание, от способността си да си спомням, от лекотата на безвиновността, от липсата на срам. От дъха си, който вече е САМО на цигари K. От събуждането с чиста глава и без нападението на гадните и непосилни мисли, които не можех да овладея – за вида и размера на щетите, които съм нанесла на хора, вчера, онзи ден, толкова дни и нощи. И - без умората – по същество, и без безнадеждността.

Ставам рано, обичам изгревите, понякога ги снимам. Преобладаващо дните ми са кротки, имам си ритуали. Вярвам в надеждността и смисъла на ритуалите. Между другото, и докторите ги препоръчват горещо. Вече не се пазя непременно от ситуации, свързани с алкохол. При мен, отношението към хората, които пият, понастоящем е сведено до безразличие. Злоупотребяващите ми носят единствено тъга и понякога – раздразнение. Гледката е кофти.

Мисля си понякога дали бих пийнала нещо. Тази мисъл не ми носи удоволствие в повечето случаи, но имам и моменти, в които откровено ми се пие.

Аз имам тежки загуби в жива сила, много скъпи за мен хора ги няма завинаги. Това лято преживях кошмара да съм евентуално болна от рак.

Така крехко е всичко. И кратко.

За мен вече е важно това крехко и кратко да е в ясно съзнание, важно ми е, че отново имам сетивата за простото, ежедневното, че мога да съм радостна – лукс, който си отнех за дълги години, удавени в алкохол.

Важно ми е синът ми да се гордее с мен, да съм достойна жена, да живея и остарявам от понеделник до неделя, с кротост и радост.

Устроила съм простичко деня си, грижа се за себе си, опитвам се да не си причинявам излишни драми, да подавам ръце на други, стремя се към прошката, работя за смирението си, грижа си важните хора, които днес са с мен, радвам се на прекрасния Божи свят и се гордея със себе си.

Имам пропадания – емоционални. Както хубавото ми е по-хубаво, защото се пише върху чисто съзнание, така и гневът, омразата, яростта ми си ги бива…Разгонва ми се фамилията, по всякакъв начин.

Пипнала съм някакво преддепресивно състояние – ларвоподобна депресия или нещо от сорта. „Въздържанието отнема ресурс”, както се изрази любимият Д-р Ангелов J Смуче те, демек J, непиенето, като бебето дето си взема калций. Ма, мерси за бебето, доставката на калций ще я оправим някак сиJ

Искам да Ви дам всички мои антипиянски вълшебства, искам много да Ви разкажа за всичко с надеждата да Ви спестя, искам да Ви държа ръката, искам да Ви омагьосам за успешност, искам да сте добре, искам да Ви светне как няма такова опияняващо като непиянското, да Ви шамаросам, стресна, обещая, но колкото повече обмислям този текст, толкова по-добре разбирам, че този път е личен, личен, личен. Както е и с всички други важни справяния.

Затова – просто Ви прегръщам горещо.

Желая Ви силите за най-трудното – да тръгнете! Без!